“Историята, близко до сърцето…”
“Из спомена на учасниците в Отечествената война”
“Балканската война и загиналите превалчани в нея”
“Превалският харамия или разказ за политическия емигрант Иван Илиев и неговото семейство”
„Кукер Кабаре 2“ на Любомир Пеевски, представена от българският актьор Георги Калоянчев
“Приказка за торлаците”
„Имало едно време едни достойни, горди и непокорни хора. Има ги и сега. Наричат ги торлаци. Хората с белите дрехи, бели като снега по Балкана и босилека в момината градина. Те живеят в дивно място, там, където планината докосва небето, там, където започва безкраят!”Торлаците са малка етнографска група, населяваща днешните Видинска и Монтанска област, както и села в Чипровско, Берковско, Белоградчишко.
Има няколко хипотези за произхода им. Едни ги определят като наследници на древните траки и казват, че „торлак” идва от славянизираното име на тракийското племе трибали. Други свързват етнонима с тракийската дако-мизийска дума за кула, крепост, а трети виждат в тях потомци на прабългарски воини. Какъвто и да е произходът им, самосъзнанието на торлашкото население е неоспоримо българско. Разполагането на селищата им високо в планините спомага за съхраняване на традиционни черти в тяхната култура. Най-ярък израз на това са белодрешните им носии, прочутите чипровски килими и духовата музика.
„Имало ги е някога, има ги и сега, и ще ги има винаги… Те, торлаците, са вечни като планината и вярата, и земята българска.”
Анита Комитска
“Историята, близко до сърцето…”
Чувствам близо до сърцето си българската история. Тези патриотични емоции се зародиха в съзнанието ми още от най-ранна възраст, когато моите пра-дядо и баба гледайки ме, помагаха за израстването ми като малък, а всъщност осъзнат човек. Едни мили добросърдечни хора, разказваха с пламък в очите си за живота, който подплътен с мъки и радост са подплътили с много геройски дни, оставили и до днес отражение в рода и семейството ми.
Участвал във Втората световна война, както й удостоявал с присъствието си многостранни революционни комитети, моя безстрашен дядо, безкористно се е сражавал в името на народа ни. Възнаграждаван и споменаван в различни музеи и институции, той ще остане завинаги част от българския подвиг. Богата, намираща благодарност в словата цял живот ще притежавам патриотичния дух, предаден ми от онзи така строен и мил човек.Трябва да бъдем отговорни предшественици на тези неуязвими хора. Хора, изрисували историята героично, далеч от всичко покварно и трагично.
Подтик към радост в сърцето безстрашно, възродих, че съм наследница на български войн духа в себе си възнаградих!
„Из спомена на учасниците в Отечествената война“
Споделени през: 1978-1979г.
Живко Марков Петков
През Октомври 1944г. Към обяд в едно сръбско село минавахме по следите на немците. В една стара къща ни замириса на ябълки. Аз и още един мой другар влезнахме вътре, на тавана намерихме кошове с ябълки, взехме ябълки и чухме шум. Когато надникнахме, видяхме току що заклан човек. Слезнахме долу и почнахме да претърсваме. Под един креват видяхме капак, хитро замаскиран с кревата и чергата. Моят другар повдигна капака, аз хвърлих 2 бомби и започнах да срелям, затворих капака и обърнах кревата, така че отвътре да не може да се повдигне. После догонихме ротата и разказах за случая. След около половин час от тая случка, догонихме противника, попаднахме на едно добре укрепено място от немците където имаше стотина човека. След няколко минути немците започнаха да отстъпват. След свършването на битката мене ме наградиха с орден за храброст, проявена на фронта.
Костадин Живков Живов
Бях мобилизиран през 1944г. в град Битоля, Македония. Стоях там няколко месеца и след като бяха разгромени хитро-фашистките банди от Съветската армия, те започнаха да напускат Гърция и Македония. Тогава нашата армия взе решение да започнем война срещу Германия. Боевете започнаха, водеха се при Бабуна планина. След големи сражения ги прогнихме оттам и ги преследвахме чак до Косова Митрополия- Албания. От старата позиция ги преследваха други части от българската и югославската армия, а ние останахме на позициите си, защото германските фермоци се изтеглияха от остров Крит и беше много рисковано да не ни ударят в гръб. По едно чудо съм останал жив, защото германците бяха доста добре въоръжени с ново, модерно оръжие. За един ден от нас загинаха 54 войника и офицера. Но ние се бихме храбро, до смърт. И дано не се повтаря повече война.
Велко Иванов Димитров
Необходимо е да се знае от всички поколения, че непосредствено след победата на Октомвийската революция. Новата съветска власт при декрет за мира. Това означава, че съветските хора желаят да живеят в мир и дружба с всички народи в света. Такава политика Съветският съюз провежда и до днес, и за в бъдеще. Независимо миролюбивата политика на Съветска Русия, развихрилият се фашизъм в Германия начело с Хитлер, който бе жаден да създаде велика Германия, а останалите народи да бъдат роби на германската нация. Увлечен от лесните победи над Франция, Австрия, Чехословакия, Полша, Унгария, Сърбия, Румъния, България и др. Въпреки сключения пакт за нападение стс Съветския съюз по заповед на Хитлер Фашистка Германия на 22.06.1941г. верломно нападна Съветска Русия, която даде доста жертви докато да преустрои своята икономика и промишленост на военни релси и да даде отпор на немските пълчища, да ги изпъди от своята територия. Още веднага на 12.09.1944г. заминах в казармата във Враца оттам за фронта, бях мобилизиран в интенданството на шестата дивизия, която се числеше към II-ра българска армия, която е в помощ на маршал Фьодор Иванович Толбухин. Маршрутът бе на нашата девизия. Да се пресече пътят на немските войски, които се изтегляха от Гърция и да бъдат разгромени. С тяхното разгромяване се улеснява III-ти Украински фронт за по-бързото мъ влизане в Берлин. Трябва да се знае разгромяването на тези немски войски не бе лесна задача, те бяха много добре и модерно въоражени. Разбира се немските самолети бяха унищожени и 18 човека извадени от строя. По пътя взехме мерки за бързо и безопасно предвижване на боеприпасите. С унищожението на последните германски пълчища втора армия бе демобилизирана и ние се завърнахме в България като победители.
”Балканската война и загиналите превалчани в нея”
Силите на балканската коалиция възлизат на 895 000 хиляди и 1778 оръдия, от които 599 870 души и 1116 оръдия са български. Според плана на войната българската армия воюва на най-важния театър на военните действия- Източна Тракия и Родопите. Останалите съюзници водят войната изцяло на западния Македонски фронт. Главният стратегически удар се нанася с 60% от въоръжените сили на България (Първа и трета армия) на Тунджанското направление- Ямбол, Елхово, Лозен-град, Караагач, Чаталджа. С около 40% ит войските е блокирана Одринската крепост, овладяват се Родопите, Беломорието и се водят съвместни действия със съюзниците на Струмското направление. В материално-техническо отношение Турция превъзхожда съюзниците, на които само половината от въоражението е модерно за онова време. По отношение на техническата подготовка на войските и щабовете най-високо стои българската армия, което има важно значение за изхода на войната.
Балканската война завършва с големи военнополитически резултати за съюзниците. Само българската армия разгромява 36 от всички 63 девизии на противника. Турция загубва европейската част от територията си на запад от линията Мидия-Енос. Албания получава право на свободна самостоятелна държава, а Егейските острови-под опеката на Великите сили. Тези резултати са плод от победата на съюзниците. Най-големи, обаче са заслугите на българската армия, която показва редица новости в развитието на военното изкуство. Те са възприети от армиите на големите тогава капиталистически държави и още през следващата година се прилагат в Първата световна война.
В театъра на военните действия активно участие са взели и млади мъже от родното ми село Превала. Броят им е бил около 50, като 14 от тях са оставили костите си на бойните полета. Активно участие вземат в боевете при Лозенградската операция. Те са в състава на 5-та пехотна девизия. По-голямата част от превалчани загиват в Люлебургаз-Бунархисарската операция. Жертви дават и при атаката на Чаталджанската позиция, в боевете при Голяма палас и превземането на Одринската крепост.
Признателното поколение превалчани увековечава героичния им подвиг, като в навечерието на 26-годишнината от започването на войната откриват през 1938г. паметник от масивен мраморен камък в центъра на селото. Този паметник увековечава и имената на още 46 превалчани, загинали в Първата световна война. Паметникът е изработен в Лом и транспортиран до селото с два чифта волски впряг.
В годините преди преди демократичните промени по случай отбелязването на националните тържества, винаги пред него се поставяха венци от свежи цветя. За съжаление сега вече не е така. Паметникът е пред разруха. Основата му се е деформирала и всеки момент може да се срути. Градинката около него, засадена с цветя, не се поддържа, а издълбаните имена на загиналите едва личат. Крайно време е отговорните институции да вземат мерки за ремонтирането му, за да не станат превалчани свидетели на срамната сцена на неговото сгромолясване.
Нека на дело да докажем, че сме достойни техни наследници и съхраняваме и опазваме историческия подвиг на нашите прадеди.
Велко Михайлов
17 септември 2012г. с. Превала
”Превалският харамия или разказ за политическия емигрант Иван Илиев и неговото семейство”
Роден е на 07.01.1905г. в с.Превала. От ранна възраст се сблъсква с тежкия и суров селски живо. Веднага след Първата световна война става член на РМС. Млад, буен жадуващ за смели революционни дела. И това време идва. Избухва Септемврийското въстание. Зачислен е във въстаническия отряд с командир учителя „червения“ превал Иван Бобанов за освобождението на Фердинанд, като свободен срелец. Симпатизира на земеделските идеи на Александър Стамболийски. Били са славни дни. Но въстанието претърпява поражение, Иван Бобанов е разстрелян от упор на 30.IХ.1923г. и той решава да емигрира. След дълго лутане и укриване при приятели-овчари със свои другари, скриват пушките и другото оръжие в една овчарска къща, преминават границата при с. Топли дол и се предават на сръбските власти.
Като емигрант 18-годишният революционер се установява в гр. Ниш .. то съвсем не е лесно. Докато стигне до родното си село, минава през Дирекцията на полицията и още няколко полицейски участъка. В Превала също няма миг спокойствие, непрекъснато е под наблюдение. Близък негов роднина съветва болния съветва неговия баща, сина му да напусне България. Семейството взима решение Иван да замине за Америка със средства дадени от вуйчо му. В София, обаче не може да получи редовен паспорт. С фалшив паспорт като студен заминава за Италия. След едногодишен престой там, заминава за Франиция. Във Франция има силно революционно-работническо движение. Иван Илиев участва най-активно в това движение. Полицията узнава, че не е никакъв студент, както е записано в паспорта му и го гони от Франция под предлог, че е участвал в една манифестация в подкрепа на Сакко и Ванцети. Преминава френската граница и се озовава съвсем случайно в Лиежката провинция. Попаднал в Белгия, той веднага се включва в работническото революционно движение. Но безсънието, недояждането, както и постоянното напрежение разстройват здравето му. Заболява от туберколоза. Лекарите му препоръчват лека работа, чист въздух и силна храна. Постъпва на работа като градинарски работник. Дотоговарят се със собственика на градината да работи безплатно-срещу квартира в една барака при градината и храна. Така минават пет години.
През това време здравето му се възстановява. Страсна и развълнувана, откроявала се енергичната му усмивка, а пронизителните очи заговаряли за твърдия и непреклонен характер. Патилата си в чужбина в последните година от живота си започва да описва в проста (обикновена) ученическа тетрадка. За съжаление не успява да я довърши. Умира на 16.09.1985г. в град Акбримон, община Дизон, където прекарва по-голямата част от живота си в Белгия с наследство от 12 внуци.
Един от синовете му става министър (федерален) на научен на научната политика (образованието) на Белгия за френско-говорящата част-Валония. Като такъв той бе на посещение в началото на ноември 1996г. на министъра на образованието Илчо Димитров. Подписват договор между България и Белгия за икономическо сътрудничество, през 1974г. и още 16 общи проекта между нашата страна и отделни общини на Ферална Белгия. Понастоящем е президент на ЕКА (Европейска космическа агенция), занимаваща се с космически изследвания в Европа.
В Белгия е известен с прозвището Иван „Грозни“, заради своя свободен, весел и оптимистичен характер. Неговите избиратели са го нарекли балкански революционер. И наистина, каква друга оценка може да се даде на сина на стария революционер, наследил буйната балканска кръв на своя баща и съименник, посветил се изцяло на борбата за мир и правдини. Та, нали крушата не пада по-далече от корена си. Вярно е-казал го е народът!
Велко Михайлов
/статия от вестник Слово, публикувана през 05.X.2005г./
Из пиесата:
„Кукер Кабаре 2“ на Любомир Пеевски, представена от българският актьор Георги Калоянчев
Най-лъжливо е времето,
а в името на свободата прадедите ни
давали живота си, за да запазят племето.
Българско и гордо, нейде борещо се племе…
смело в трудните си битки не останало сломено.
За пра-дядовците ми, които от малка все ще помня
и с гордост за историята си достойно ще говоря.
За силата им мъжка, горда ще съм цял живот.
Зашумели шумите и заровили мъките,
Съдбите си, спасили и гибел черна разгромили.
Безстрашни, изправени, стройни,
Застанали и победили достойни!
Историо моя, ценна непобедима.. историо моя, насърчи в мен идеала.. да оставя следа, за да са горди българските чеда, за да придавам смисъл в света и в моята малка, красива държава да довърша делото достойно, гордееща се безусловно!
Стефани Георгиева
Легенда за “Превалската Яна”
Планинските била на моя роден край са високи и мощни. По техните върхове често падат светкавици, а сенките на размахналите криле орли, минават бързо по тучните пасбища и плашат до смърт малките обитатели. В тази родна земя почиват костите на ония мои предеди, които през вековете на робството са издигали своя родолюбив дух. И сега, когато пиша тези редове, искам да изпея и изплача в думи сърцето си за подвига на превалската Яна в ония далечни времена на турското робство.
Легендата разказва, че горе на най-високото в местността Типченица живеели в кошарите си баба Бона и дядо Илия. Сговорни и трудолюбиви били те. Но мъка свивала сърцата им-нямали си рожба. За тяхната мъка знаело цялото село.
Една сутрин за голяма своя изненада баба Бона и дядо Илия намерили пред вратата на колибата си подхвърлено дете, увито в скъсани дрешки. Тяхна съселянка с много деца решила да ги избави от мъката им. Неописуема била радостта им и с любов приели божия дар. Било момиченце и го кръстили Яна, на името на оная Яна от народната песен, дето брат й я бранил от турците за отстояване на честта и вярата й, за което заплатил с живота си.
Раснала и пораснала Яна. Радвала сърцата на старите. Прочула се тя наоколо и името й не слизало от устата на хората заради нейната красота и трудолюбие. А когато за нея засвирел с дудука си Миле, всичко по къра онемявало в захлас. Снажен и красив бил Миле. С Яна се зарекли след зазимяването на стадата си да минат и под венчилото и многобройна челяд да отгледат.
Една сутрин се разчуло, че турски бегликчии дошли. Слезли дядо Илия и Миле в селота да проверят истина ли е. За зла врага точно в този ден те довтасали в тяхната кошара. Досетила се баба Бона, какво може да се случи и се опитала да скрие Яна. Не успяла-турците я забелязали. Омаяла ги с красотата си и решили да я вземат за жена на бея си в Берковица. Опитала се Яна да избяга, но силните мъже я хванали. Викали, молели се, плакали, но напразно. Здраво завързали ръцете на Яна, а баба Бона вързали за забития дирек. Подкарали хубавицата заедно с данъка от овце и кози към селото.
Но силна и непокорна българка била Яна. Успяла да развърже ръцете си по пътя и побягнала към високата скала, дето с Миле често се усамотявали. С последни усилия стигнала до нея. Слисали се турците и й думали: такава хубост да не погубва. Тя не искала нищо да чува и едно и също повтаряла: „Господ убил ви, турци проклети, главу и ръце си давам, любов у веру с нищо не менявам!“
Хвърлила се девойката в пропастта с песента за двамата влюбени, чиито думи вятърът подел по съседните била, за да стигнат и до ушите на любимия й Миле.
Нарекли тази скала Янин зъбер, а дълбоката падина Янина. Още на другия ден, там където скочила Яна, избликнало чисто и студено изворче. Легендата разказва, че това е от сълзите на Яна и Миле, който след това ослепял от плач по нея. Баба Бона и дядо Илия скоро преместили кошарите си близо до мястото, където загинала, за да могат през деня да я виждат в спомените си. И днес превалчани знаят от преданието къде се е намирала Бонината кошара.
Пътнико, който не си идвал по тези места. Посети ги, чуй легендата за Яна, за да се пречистиш и с песен да се опиеш, с българска вяра да се нахраниш, както са се хранели векове наред нашите деди и прадеди.
Велко Найденов
13.04.2005г.