“Загубен. Но не съвсем, опитай да ме сломиш ще бъдеш разочарован, победен”

Безкористно, а всъщност безчовечно.. нищо не било вечно, не вярвам на думи, обещания, комерсиални лъжи, неискреност и измамни съчетания. Безразсъдно, благородно живеех живота достойно, далеч от поквара и всичко отровно, подробно изчетох всичко, стана доста досадно, разочарованието поредно не е редно. Субективно, обективен.. отново ще ме помислите за наивен, не съм повярвай ми и спри! Глупота е думи да изричаш, а значението им да не знаеш, уви… мисли, а след това продължавай, говори, но преди това.. мисли!  Не, не ме лъжи.. по-малко скръб в живота ми, би било по-добре, повярвай ми и си отиди. Напразни думи, кой обича.. красиви, бих отказала дори. Смисъл в празно присъствие смесвам с загуба на време, повярвай ми един отиващ си нищо не може да ми вземе. Не са ми нужни други, нужен съм си само аз и след твоите ругатки груби в мен урок ще поднесеш, не губя напротив, аз печеля силата духовна с мен не се разделя. Ако ти е нужна помощ, първо помисли, преди в тези далечно-близки дни, достойно ли картите постави, или хвърли ги със смях и ирония гледайки лъжливо в моите очи. Поглед няма да отметна, но твоята доблест къде изчезна, скри ли се зад театралната пиеса, смачка ли приятелската дума зад черната завеса. Очерни вярата, но единствено в теб, показвайки мрачния, говорещ портрет. Хвърли на вятъра, честност и спрях да вярвам в теб. Не тъгувам, няма за какво от мен не ще отнемеш моето добро. Цигулките нежно ще трептят със своя звук, макар един приятел да не е вече тук. А впрочем мога ли да бъда точен, леко непорочен, ироничен с един въпрос към себе си не останах точен. Приятел ли нарекох, горделивия човек, чийто страх от грешката, владее собствения му авторитет. Загърбвам всичко, прощавам, но завинаги заминавам. Заминавам далеч от корист и лъжи в моя свят съществуват само истините и красивите зори, издигащи поета да лети!