На този тъй далечен бряг изградих стени от лед, за да не уловят моя светоглед. Опитомена не би била същността ми несломена.. И все по-трудно ми е да възприема смисъла в моята поема.. Студен-слънчево ветровит остана моя ден, макар от слънце все по-често да е озарен.. Вглеждах се в далечината непозната и получих светлината.. Призовах слънцето за мен да грее, а залеза несравнимо да ми пее.. Събуждах се с вяра за утрешния ден и ето вярата открих в самата мен. Далечината иронично ме накара да почувствам топлината, взирайки се дори и в светлината. Обикнах облакът небесен, пеейки му за залеза, разказващ своята красива песен. И когато бурята в живота ми идваше в приятелството безкрайно се вричахме, че след тъмнината идва светлина, а с усмивката си ще и покажа пламъка искра. Слънчеви лъчи след всички мрачни дни ще възспрат бурята, да не тъжи… И тя отново ще възпламени надежда за красиви залези и дни.