“Сърце и вяра човешка … “

Безразсъдност и тиха лудост, криела се в мен разказват с учуденост. Не ме съдете, без да познавате същността ми, себе си не лъжете! Крия се в океяни от сълзи, лудостта от тежки мигове избавя ме дори… Често плача и често се смея, емоция връхлита ме, осмелявам се сляпо, отдавам й се и живея. Като малко дете, често се смея, издигам душата си, макар и понякога тъжно да пея. Съдете ме, нямам против, различна съм, кой не е изразявайки своя облик?! Страх, далеч от него живея, не го допускам, в мечти се впускам и дивея. Тиха лудост и нестихваща емоция, за това копнея! Това не е просто грешка, човешка…не искам да бъда нечия пешка, а лудостта да изявява възможността, безгранична, нечовешка. Ако безрасъдност е да обичаш, приятел пред себе си да почиташ, аз не смятам така. Щастлив си, когато ти подадът ръка, не коства много, не са нужни хиляди слова.. И въпреки предателство, пак да помагаш, добро дело за другия да правиш, доказвайки, че лошото дело в теб не е превзело! Осъдете ме в преданост и глупота, но аз човек да умра и да не се срамувам от действията свои, въпреки огорчеността! Всички правим грешки, понякога силно раняващи, грутески… Прощавам, далеч от ярост сръцето си предпазвам, защо връх да превзема яростта, щом мога да направя така красива реалността? От сърцето свое обич да даря на нуждаещия се от подкрепа и крила. Глупост, било това, казват често, неразбиращи духовната извисеност и красота, тя ценна ми е знай.. ще ме топли дори и да настъпи моя край. Но, аз човек да умра и да не се срамувам от действията свои, въпреки разочарованията, огорчеността. Човек да остана, макар и въпреки света, на пук на жестокост и лъжливи лица. Макар мъка дълбока да притяга туй сърце биещо в гърдите, аз ще се стремя да правя красиви дните. Защото вярвам във всеки миг, затова и намирам смисъла във всеки стих. Не спирай сърце развълнувано, обичай и давай, не съди и винаги прощавай, себе си не осквернявай, добротата своя извисявай!!!